10.05.2005 г.

Старата догма, нови номера

Със своите аскетични кинематографични правила и смели идеи, течението Догма 95 промени начина на правене на кино. Десет години по-късно влиянието му се превърна в мейнстрийм

Jumana Farouky
Time Magazine


Ветеран: Томас Винтерберг, един от основателите на Догма 95

Преди десет години, датските режисьори Ларс Фон Триер и Томас Винтерберг решават да забравят всичко, което знаят за правенето на кино. Търсейки начин да изкоренят това, което смятат за лоши навици на снимачната площадка (използването на музика за създаването на настроение или изобретателния монтаж за подсилването на слаба сцена), те измислят Обета за целомъдрие, манифест с 10 правила, които оголват киното до най-необходимите му съставки. Императивите задължават филмът да бъде сниман в цвят, с ръчна камера, на място без допълнителен реквизит, без саундтрак и изкуствено осветление. Действието трябва да се развива в настоящето, жанровите филми не са позволени, режисьорът не бива да бъде споменаван в титрите. През март 1995 г., Ларс фон Триер е поканен да изнесе реч в парижкия Odeon - Theatre de l'Europe на тържество по случай стогодишнината на киното. Фон Триер стига до сцената, прочита Обета за целомъдрие, хвърля сред публиката червени брошури, на които е отпечатан манифеста и излиза. Течението Догма 95 е родено.
Десет години по-късно са заснети около 40 догма-филми, в това число американската шизофренична драма Julien Donkey-Boy(1999) и романтичната комедия "Италиански за начинаещи"(2000). Филмовата индустрия на Дания все още сърфира по високата вълна, която превърна филмите и в основна фестивална атракция. Фон Триер и Винтерберг започнаха да правят по-големи и бляскави продукции, но естетиката, която създадоха и вдъхновиха се превърна в мейнстрийм и може да бъде видяна навсякъде, от датските телевизионни шоупрограми до трилъри като Open Water. Докато холивудските играчи се боричкат да издухат мозъците ни (и бюджетите си), догма-диктатите ни напомнят, че киното не е само напрежение, потоци кръв и специални ефекти - то служи за майсторското разказване на истории.

"Мислехме, че ще е забавно да забраним всичко, което правим по принцип, докато снимаме филм - музика, грим, ефекти - всичко, което застава между актьора, финалния продукт и публиката. Това беше може би върховния творчески момент в живота ми", казва Винтерберг. Фон Триер и Винтерберг правят по един догма-филм, но отправят поканата си към останалите датски режисьори, за които смятат, че могат до последват правилата и да сътворят филмова магия.


№10: Соня Рихтер (вляво) и Ан Елеонора Йоргенсен в In Your Hands

Десетият датски догма-филм In Your Hands, който тръгва по кината във Великобритания тази седмица, е заснет в женски затвор. Историята показва какво се случва, когато свещеник от нежния пол изгуби вярата си и срещне затворничка, която може да лекува с докосване.


Целомъдрена: Анете К. Олсен

Подобно на повечето догма-режисьори, Анете К. Олсен, която е заснела един-единствен пълнометражен филм преди да приеме Обета за Целомъдрие открива, че ограниченията всъщност и дават повече свобода.

"Трябва да експериментираш със себе си като артист, за да продължиш да се развиваш. Намирам за доста стимулиращо, да дойда на снимачната площадка и незабавно да започна снимки. Това е есенцията на свободата", казва Олсен. Още двама датски режисьори ще вкусят от свободата, когато започнат да снимат своите догма-филми по-късно тази година.

На какво се дължи незалязващата слава на Догма 95? Все пак това не е първата вълна кинематографичен минимализъм. През 40-те години италианските неореалисти Виторио де Сика и Роберто Роселини снимат без декор, много често използвайки непрофесионални актьори и директно записан звук. Така правят и авторите от френската Нова вълна през 60-те (от които Догма 95 взима назаем някои идеи).

На първо място, никой освен самите "братя", не приема Догма 95 насериозно. Минават три години докато първият догма-филм тръгне по кината - The Celebration на Томас Винтерберг отива в Кан, откъдето се завръща като хит. The Celebration печели награда на журито с историята на юбилейно събиране, което пропада под тежестта на смущаващи семейни тайни.

"Филмът не беше замислен като толкова успешен. Наградата не влизаше в плана", казва изненаданият Винтерберг. Наложилите се режисьори приемат Догма 95 като начин да активират творческата си енергия (рискът от провал също носи тръпка), докато борещите се да пробият кинаджии виждат в течението средство за отмъщение: касов хит може да бъде направен и със съвсем малък бюджет. Сред зрителите винаги има такива, които жадуват за повече-съдържание-и-по-малко Междузвездни войни.

"Приехме предизвикателството и започнахме да използваме предимствата му", казва Жан-Марк Бар, френски актьор и режисьор на петия догма-филм. Lovers(1999) разказва романтичната любовна история между парижанка и нелегален емигрант от бивша Югославия. "Догма 95 демистифицира процеса на правене на кино. Изведнъж режисьорите получиха пълния творчески контрол, станал достъпен с развитието на технологиите", казва Бар. Догма 95 успя да привлече дори вниманието на Холивуд: Ларс фон Триер снима "Догвил"(2003) с Никол Кидман върху минималистичен, разчертан с тебешир декор. Догма пробива и в телевизията: популярният датски ситком Clown следва характерния стил (импровизирани скечове, заснети on location, без гримьори и гардероб) и успява да привлече фон Триер, който написва сценария на един от епизодите, който ще се излъчи следващата година.

Догма-визията-напрегната, непосредствена, близка до документалното кино е точно това, което британският режисьор Дани Бойл иска за зомби-хоръра си "28 дни по-късно"(2002). Филмът показва какво би станало, ако хората бъдат инфектирани с биологичната форма на яростта и пуснати един срещу друг.

"Имахме много основателна причина да заснемем филма по този начин. Почувствах, че ако оцелееш във вирусен апокалипсис, можеш да вземеш дигитална камера, която вероятно все още ще работи и да я използваш, за да снимаш случващото се около теб", казва Бойл. Зомбитата му пленяват публиката и донасят повече от $84 млн. приходи в целия свят.


Open Water: Крис Кентис и Лора Лоу снимат филма си в океана, сред истински акули

Догма-стилът дава възможност на кинаджиите Крис Кентис и Лора Лоу да направят най-неочаквания хит на миналата година. Двамата искат да създадат вълнуващ, различен и евтин филм.
"Всеки който се опитва да заснеме нискобюджетен, независим филм съвсем естествено се сблъсква с множество предизвикателства и ограничения. Холивуд решава проблемите си с пари. Догма означава поставяне на препятствия, които принуждават режисьора да намира креативни решения", казва Кентис.

Докато търсят история, която пасва естетически на догма-стилистиката, Кентис и Лоу си спомнят историята за двойка водолази, изоставени в море пълно с акули. С възможно най-малък екип двамата отиват на Бахамските острови и хвърлят абсолютно неизвестните актьори в океана, на 30 км. от брега. По-голяма част от техниката, която Кентис и Лоу искат да използват или е твърде скъпа, или въобще не съществува. Ето защо двамата сами създават част от екипировката, като например подводните боксове за камерите.

"Купих пластмасова кутия, пробих дупка в нея и поставих камерата вътре. След това направих серия тестове във ваната", спомня си Кентис. Снимките се провеждат в открито море, на естествено осветление, без грим и с много малко музика. И най-вече без специални ефекти, дори при сцените с акули.

"Мисля, че е удивително колко много неща могат да направят съвременните компютърни технологии за генериране на образи. Но ние искахме да постигнем ефект на реализъм и непосредственост и най-добрият начин за това беше като работим с истински акули", разказва Кентис. Резултатът е Open Water, смразяващ кръвта трилър, пропит от усещане за опасност и страх в очите на актьорите. Филмът е заснет за около $130 000 и предизвиква фурор на фестивала "Сънданс". Open Water е продаден за $2.5 млн. и донася повече от $38 млн. печалба.

С все повече и повече нискобюджетни филми дублиращи блокбастърите в киносалоните, десетте божи заповеди на Догма 95, може би не са толкова толкова приложими днес, колкото преди десет години. Но влиянието на течението е безспорно. "Догма се роди като противодействие срещу нещо. Сега самото течение може да бъде нещото, против което хората да се бунтуват. Така че, за момента, Догма продължава да съществува", категоричен е Винтерберг.

With reporting by Grant Rosenberg/Paris

4.05.2005 г.

"Чапаев" на 70 години!

автор: Благой Д. Иванов



"Chapayev's an easy film to love"- Jay Leyda

Миналата година "Чапаев" на братя Георгий и Сергей Василиеви навърши 70 години. Филмът е направен през 1934-та, във времето на жанровия разцвет. През това десетилетие се полагат основите на съвсем нови форми, но и се затвърждават вече появилите се. Набират сила екранизациите, документалното кино укрепва присъствието си, зрелището окончателно се налага. В Съветска Русия киното започва да търпи промени. 30-те са време на решителни модификации във филмовото производство, в съзнанието на кинотворците. Важна предпоставка за промените е въвеждането на звука - това несъмнено е главното условие за психологизирането на седмото изкуство. Още повече, че само десет години по-рано кинореволюционерът Сергей Айзенщайн е вдигнал високо "летвата" с монументалния връх "Броненосецът Потьомкин" (1925).



Започват да изпъкват няколко основни теми. Криволичейки между поетичното и прозаичното, водеща позиция си извоюват кинокомедията, приключенският жанр, еквивалентите на щатските уестърн и екшън (т. нар. "ийстърн" и "боевик") и др. По този повод кинокритикът Дима Димова разсъждава:
"Историко-революционната проблематика вълнува въображението на съветските
творци... през 30-те години. Но за разлика от филмите на предишното десетилетие,
които епично отразяват историческите факти и действия на революционните маси,
сега все по-често се налага интересът към отделния човешки характер и към
индивидуалното съзнание. Тази нова тенденция на психологизиране на
историко-революционния филм отчасти е свързана с появата на звуковото кино,
което предлага нови възможности за дискусии от различни идеологически и
нравствени позиции."

Димова изтъква значението на творби като "Златните планини" (1931) на Сергей Юткевич и "Покрайнина" (1933) на Борис Барнет, при които "на мястото на монтажните образи застават живи човешки характери".

Според Димова през това десетилетие както в обществения живот, така и в самото изкуство се осъвременяват проблемите "личност/история", "ръководител/революционна маса", и във фокуса на редица филми се появява необикновената силна личност. Тук на преден план излиза героичният "Чапаев" (1934) на режисьорите Георгий и Сергей Василиеви. Тази класика перфектно комбинира поставянето и разрешаването на проблема за съотношението на началата индивидуално-социално, личностно-историческо, епично-драматично, споменатата вече двойственост поетично-прозаично. Всички те са обединени в едно цяло.


Чапаев: Борис Бабочкин

В сюжета на "Чапаев" централно място заема образът на историческата личност Василий Чапаев (ролята е изиграна от истинското откритие за онова време Борис Бабочкин, който е истинско олицетворение на руската одухотвореност. Чапаев е герой от гражданската война в СССР, командир от Червената армия; участник в Първата световна война; едва 33-годишен загива в битка при нападение на щаба на дивизията от страна на белогвардейците. Несъмнено този герой е идеален за филмов разказ от подобен героико-епичен мащаб, периодът също допринася за успешното разгръщане на такава идея. Като стилистика и начин на мислене Димова смята филма за

"своеобразна сплав от идейните и естетическите възгледи на 20-те и 30-те години.
В него хармонират епопеята и драмата, поезията и прозата. Чрез образа на Чапаев,
разкрит като неповторима индивидуалност и в същото време носещ типични черти от
народния характер, се изразява идеята за тясната взаимовръзка между човек и
революция, герой и народ, анализира се движението на историческия процес."

Sci-Fi: "Аероград" на Александър Довженко

Лентата оказва силно влияние върху по-късно създадените историко-революционни творби. Следващи матричната функция на "Чапаев" са такива заглавия като трилогията "Максим" на Григорий Козинцев и Леонид Трауберг, включваща "Младостта на Максим" (1935), "Завръщането на Максим" (1937) и "Виборгската страна" (1939), а също така и "Ние от Кронщат" (1936) на Ефим Дзиган, "Аероград"(1935) на Александър Довженко (филм-преход от образ-символ към образ-характер) и др.

Любопитното при филма "Чапаев" е, че той лесно би могъл да се причисли и към по-лежерния и непретенциозен приключенски жанр. Критикът Стефан Власков упорито защитава тази позиция:
"Още в първите си стъпки младото съветско кино осъзнава перспективните
възможности на този жанр и се насочва към него. Откривателството и забележимото
влияние на вече съществуващите образци вървят ръка за ръка."
За първи значителен успех на съветското кино в областта на приключенския филм Власков посочва "Червените дяволчета" (1923) на Иван Перестиани, а по повод "Чапаев" той пише:
"Уестърнът обогатява приключенския жанр с епичната интонация на повествованието,
но уестърнът се насочва към отделни герои с подчертана склонност към
митологизацията им. Принципно новото в "Чапаев" е съчетаването на интереса към
отделните герои с изразителното пресъздаване на живота на масите. Именно подобни
произведения (чието буквално причисляване към приключенския жанр може би е
твърде дискусионно, но чийто принос за обогатяването и теоретичната
характеристика на жанра е безспорен)
дават основание да се формира един от
основните закони на приключенския филм, който прокарва разграничителна линия
между произведенията на изкуството и търговските фабрикати на масовата култура:
за синтеза между жизнената правда и художествената правда в самия жанр.
Сурогатите на масовата продукция са изградени върху предпоставката, че в рамките
на приключенския жанр тези правди взаимно се изключват. Практиката на
реалистичния приключенски филм се базира върху теоретичната предпоставка, че
тези две правди взаимно се допълват, а връзката между тях е диалектична."
Власков смята, че "като правило приключенският сюжет и приключенският герой не робуват на строгата битова логика", т.е. - позволена е (а в много случаи дори препоръчителна) известна хиперболизация на героя и качествата му. Колкото до условията, в които той действа - спрямо житейската правдоподобност те често са третирани по-свободно. Власков:

"Върху това се гради динамиката на разказа и острият интерес към неочакваните
поврати на действието. Но масовата продукция злоупотребява с тези особености
на
жанра и ги абсолютизира. Сериозният приключенски филм подчинява тези
особености
на висок естетически критерий, което му позволява задълбочено да
разкрие героите
и действителността на приключенския свят."

"Чапаев" категорично се побира в тези условия и без да е преднамерено педантичен ги следва почти напълно. Филмът на братя Василиеви устоява на времето заради предаността си към жанровия синтез, съчетаването на уж несъпоставими елементи - историко-революционната проблематика, приключенския екшън с нюанси от класическия уестърн и превръщането на основните персонажи в мито-поетични лица, запазили в себе си едновременно трагика и комизъм, сериозно и наивно, всичко, което изпълва съзнанието на творците от времето на 20-те, 30-те, пък и годините след това. Едва ли в новия век има място за легендарни юнаци като Василий Чапаев, но миналото вечно ще пази спомена за тях.

>>Благой Д. Иванов (род. 1980) е завършил "Кинознание" в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". Можете да се свържете с него на: bogeatbog@yahoo.com
Technorati profile

Powered by Blogger

Creative Commons License